Протягам в немощ ръка,
Ти ме обгръщаш!
Капят в мен жълти,
просъхнали листа.
Премигвам бързо,
Ти ги превръщаш
в благоуханни цветя.
Прекършвам клони,
даваш ми ръце.
Притискам длани -
поникват плодове.
У мене никой те не кани,
благословяваш ме.
Когато в немощ търся те,
пречупваш моите колене.
Поради немощ крещя,
приписвам самообвинение,
сърцевината си дера.
Мъчно недоразумение.
Дъжд от сълзи вали,
пробиваш ме в едри капки.
Изпитваш ме, нали?
Не за черен давещ дъжд,
за друго е предназначен –
огньовете у мен да угаси,
пропивайки ми вените с мехлем.
Дори за мравката е видно,
че заради Теб небето благоухае!
И слънцето, и то заради Теб сияе!
И даже вятъра заради Тебе вее!
А моята съвест дреме, блее..
Сляпа съм, пронизана в мъгла,
млада, още недостойна душа...
Тагове:
Екопътека „Каньонът на водопадите".
0141: Наречия за време в английски език ...